Преди около 9000 години, на изток от Средиземноморието, номадските племена, прехранващи се с лов, започват да водят уседнал живот и да се занимават със земеделие. Част от тях се настаняват на плодородните брегове на Тигър и Ефрат (на територията на днешен Ирак). Тези, които се оказват най-близо до брега на реката, най-лесно се справят с напояването на полетата си. Тези, които идват по-късно, са принудени да копаят и изграждат дълги канали. В устието на тези реки, в Шумер, (3200г. пр. н.е.) малките общности се превръщат в села, всяко от които има свое божество и върховен жрец.

Той могъл да изпълнява волята на боговете. Жрецът също така стопанисвал снабдяването с храна – реколтата била събирана и складирана в храма в центъра на селото, откъдето я разпределяли и били определяни хората, които да изпълняват определени задачи. Администрирането се извършвало с помощта на клинописни знаци, нанасяни върху глинени плочки. По същия начин се регистрирала и собствеността. Около 2500г. пр. н.е. се появяват първите школи за писари. Те, освен всичко останало, трябвало и да копират официалните документи. Документите били събирани в глинени контейнери с цилиндричен печат. [1]

Клинописите върху глина също давали възможност да се осчетоводяват и заемите. В тази сфера бурно започва да се развива предприемачеството, в частност, с кредитиране се занимават високопоставените лица, които започват да предоставят частни заеми с цел по-бързо забогатяване. Най-уязвими от това стават фермерите, тъй като те силно зависели от климатичните условия и по тази причина често задлъжнявали.

В закона на Хамурапи (Вавилон, 1740г. пр. н.е) [2] лихвените ставки стават фиксирани.

Т.88. Ако търговец е дал назаем царевица, той може да поиска 33,3% лихва; ако той е дал назаем сребро, той може да вземе 20%.[3]

Справка за зърнен заем, който трябва да се изплати с лихва.
(Вавилон, 1900-1700г. пр. н.е.)

Ако някой нямал възможност да изплати дълга си, той можел да бъде поробен от кредитора си. Длъжникът можел също да продаде жена си, сина си или дъщерята си или пък да ги предостави за принудителен труд. В този случай те трябвало да служат в къщата на кредитора в продължение на 3 години, възвръщайки си свободата на четвъртата (т. 117). За да се избегне масовото заробване, Хамурапи предвидил изключения в реда на изплащане на лихвите.

Т. 48. Ако някой има задължения по заем и буря погуби житото или реколтата е лоша, или няма добра реколта поради суша, в същата година той няма нужда да връща на кредитора си зърно и може да измие плочката с дълга си в реката и да не плаща рента за същата година.

От самото начало заемите имат крайно негативен ефект върху обществото. Най-често земеделците, а заедно с тях и производството на храна, са първите, които се сблъскват с проблеми. Един от начините да се възстанови първоначалното състояние на нещата и нормалното функциониране на икономиката е опростяването на дълговете. Древните текстове свидетелстват, че в Лагаш (Шумер) още около 2400г. пр. н.е. се е предприемало подобно действие. По времето на царстването на Хамурапи са извършени поне 4 такива опростявания – през 1792, 1780, 1771 и през 1762г. пр. н.е. [4] Подобна практика се повтаря нееднократно в историята чак до наши дни. [5]

По време на царстването на Хамурапи правото на собственост бива строго узаконено. В т.6 на закона му смъртно наказание се дава за кражба от храм или къща, както и за сдобиването с крадени вещи. За кражбата на добитък, например, в случай, че крадецът е достатъчно богат, той е могъл да се размине само с глоба.

8. Ако някой открадне добитък или овца, вол, прасе или коза, ако те принадлежат на боговете или на съда, крадецът трябва да плати трийсет кратна сума; ако принадлежат на свободен човек, той трябва да плати десетократно; ако крадецът няма с какво да плати, той трябва да бъде наказан със смърт.

Общността бива задължена да изплати материалните последствия от кражбата, станала на обществен път.

Т.23. Ако крадеца не бъде хванат, тогава пострадалия трябва под клетва да обяви сумата на откраднатото; тогава общността е задължена да възстанови стойността на откраднатото.

По времето на цар Амисадука (1646-1626г. пр. н.е.) опростяването на дълговете се прилага за последен път. През следващите векове Вавилон навлиза в период на безвъзвратен упадък. Земеделците губят земите си в полза на кредиторите. Едрите земевладения се разрастват, наред със засилването на експлоатацията на труда и дълговото робство. Между длъжниците и кредиторите започват да избухват кървави сблъсъци. [4]

В Гърция – около 1000г. пр. н.е. – основният поминък на хората бил скотовъдството и повечето семейни кланове в една или друга степен притежавали собствена земя. Малките села с времето прерастват в градове, в които клановете притежават силно влияние. Градовете впоследствие се обявяват за независими „полиси” (градове-държави), всеки от които има свой „цар”. Обикновено той представлява нещо подобно на почетен гражданин, заобиколен от надзорен съвет от хора, които имат „време” (значимост) за общността. Самата значимост по правило се определяла от количеството земя, притежавана от тях, или от ролята, която те изпълнявали в защитата на града. Около 800г. пр. н.е. царстването изчезва в повечето полиси и властта се поема от съвета на главите на клановете. И тъй като най-често те преследвали първо собствените си интереси, сред населението често възниквало недоволство. В такива случаи от ситуацията могла да се възползва някоя силна личност и да вземе властта, ставайки „тиран” (автократ).

В Атина, най-големия град-държава, царството се отменя през 753 пр. Хр. и бива заменено от съвет – Ареопаг, в който влизат 60 лидери на кланове. Съветът става не само съд, но и правителство. Главите на клановете назначават магистрати за срок от 1 година. За изпълнението на държавните функции пък те избират 9 члена измежду лидерите на клановете. Всяко решение първо трябвало да получи одобрението на съвета.

Атина не разполагала с много обработваеми земи, затова част от богатите земевладелци започват да използват склоновете на хълмовете за отглеждане на грозде и маслини. Виното и зехтинът основно се изнасяли. В резултат Атина се развива и превръща в успешен търговски град. Множеството търговски точки по Средиземноморието и Черно море се превръщат в колонии.

Също така по време на множеството кампании и чужди експедиции практика стават набезите и пиратството, при което биват взимани и голям брой роби.

Атина притежавала и сребърни мини в Лаурион (65км на юг от града), където в сурови условия се трудели от 10 до 20 хиляди роби. Тъй като среброто било извличано от богати на олово скали, повечето от тях умирали преждевременно. Робите били притежавани от редица атински аристократи, които ги наемали от собствениците на мините

Аристотел (384 – 322пр. хр.) оправдавал робството със следните думи: "Как иначе аристократите биха намерили време, за да се изучат на култура и да развият политически качества?"

Обичайна практика било злоупотребата със заеми и произтичащото от това заробване. Всеки трети жител на Атина бил роб. Фермерите заемали семена за сеитба и връщали стойността им след събирането на реколтата. С появата на парите това се променило. Отсега нататък на тях им се налагало да го правят с лихви. А когато не могли да изплатят дълговете си, те губели земята си. Освен това те трябвало да предадат 5/6 от реколтата на собственика на земята. Техните платежни задължения били записвани върху хорои (каменни плочи), поставяни на края на полето им и показващи името на кредитора, заетата сума, лихвения процент и датата на изтичане.

Фрагмент от хорои
http://www.agathe.gr/id/agora/image/2008.16.0566

Когато те не успявали да се справят със задълженията си, техните жени и деца, а често и самите те се налагало да работят като роби в продължение на години, за да покрият дълговете си. И тъй като в Атина вече имало предостатъчно роби, те често били продавани и пращани да работят в някоя от множеството колонии. С течение на времето на собствениците на земя ставало все по-трудно да открият фермери, които да искат да работят за тях.

Към 600г. пр. хр. Атинските търговци започват да внасят зърно, тъй като местната продукция силно се съкращава. Тази стъпка намалява недостига на зърно, но в същото време силно увеличава цената му. За фермерите ситуацията става нетърпима. Съветът вижда това и през 594г. пр. хр. избира известния философ и поет Солон за главен уредник, който да се справи с проблемите.

Солон решава да извърши дългово опростяване за фермерите и да забрани кредитирането, включващо заробване. Камъните хорои били премахнати. Също така той се постарал да върне колкото се може повече фермери от колониите и ги прехвърлил обратно в Атина. Той направил това не от алтруизъм, а просто за да възстанови земеделското производство. По същата причина в Атика, където се произвеждала храна, на повече хора бил осигурен безплатен достъп до кладенците [6]. Той също предложил гражданство на чуждите занаятчии, които искали да се заселят в Атина. За свободните атиняни ръчният труд бил твърде непрестижен.

Съществувал недостиг на драхми, който бил предизвикан – наред с другите причини – от земевладелците, които трупали големи налични суми. Солон направил монетите по-малки, което намалило съществуващите дългове, вкарало повече пари в икономиката и насърчило износа. Но с изключение на зехтина износът на всички останали селскостопански продукти бил забранен. Те били нужни на местното население. Също така било забранено да се плащат глоби с добитък. От този момент било наредено глобите да се плащат с драхми. От 592г. пр. хр. той въвел съвсем ново законодателство в сферата на наказателния кодекс, семейното, конституционното и процедурно право. От законите на Дракон, използвани до тогава, той запазил само смъртното наказание за убийство.

В сферата на управлението населението било разделено на 4 касти; не по произход, а според богатството им. Двете най-богати касти имали право да участват в Ареопага, който контролирал най-важните политически и юридически въпроси. Третият клас граждани били допускани до участие в съвета на 400-те, който отчасти служел като противовес на властта на Ареопага. Най-бедните могли да участват в събрание, което можело да обсъжда и взима решения по въпросите, които били предлагани от съвета на 400-те. Четвъртият клас също така участвал в новия съд, който прогресивно отнемал от Ареопага различни граждански и военни дела.

Въпреки това аристократите продължавали да запазват върховната власт и политическата криза се запазвала. През 560г. пр. н.е. властта била завзета от отлъчения аристократ Перистрат. Макар да бил доста популярен сред народа, той наредил населението да бъде разоръжено, за да бъдат избегнати възможни въстания в бъдеще. Като допълнителна мярка той също така взел за заложници синовете на водещите аристократични фамилии. По време на властването му била променена данъчната система. Данъчните привилегии на богатите били премахнати. Фермерите получили земи и заеми срещу 5-процентна лихва. Водоснабдяването на Атина било подобрено. Той строял пътища и насърчавал търговията и индустрията. Последвал период на спокойствие и просперитет. Но впоследствие синът на Перистрат, Хипий, станал „тиран” в съвременния смисъл на думата и, наред с други действия, отнел домовете на стотици атиняни и ги изгонил от полиса

Гръцката форма на демокрация

Хипий изгубил властта си в полза на Клисфен, който също бил бивш атински аристократ и с реформа през 507г. пр. н.е. на свой ред сериозно ограничил властта на аристокрацията. Гражданите били разделени според местожителството им на 10 „деми” (региона/кантона). Съветът на 400-те („Булът”) бил разширен до 500 души и по жребий всяка „дема” получила по 50 члена. Булът предлагал законите, а населението, събиращо се по около 40 пъти на година, могло да приема или отхвърля тези законопроекти или пък да ги връща за поправки.

За атиняните този жребий бил най-добрият възможен начин да получат честно народно представителство. Изборите съществували, но те били по-скоро в обратен ред. Чрез гласуването си хората могли да лишават политиците от политически права за период от 10 години. Политикът събрал 6000 гласа бил отстраняван. Това се указало отличен механизъм за избягване на политически злоупотреби и масови вълнения.

По времето на Аристотел (384 – 322г. пр. хр.) Гърция се разширява до около 1500 града-държави по Средиземноморието и Черноморието, при което стотици от тях били определяни като „демокрации”.